Животът в контролираните от Русия райони на Украйна е мрачен. Хората бягат през опасен коридор
Две седмици по-късно съпругът на Ана, който преди това е бил хоспитализиран заради сърдечни проблеми, намира тялото на брат си в гората, недалеч от селото, в което живеели, в Окупирана от Русия зона в югоизточната Запорожка област на Украйна. Две седмици след това той почина.
„Сърцето му не можеше да го понесе“, каза Ана.
Сама и уплашена, Анна потъна в депресия.
„Не знам как се справих с това“, казва тя, повтаряйки фразата отново и отново, докато сълзите се стичат нейното лице. На 22 ноември тя най-накрая избяга от дома си, присъединявайки се към група бежанци по „коридора“, 2-километров (1,2 мили) преход по фронтовата линия на битките, която украинците също наричат „сивата зона, ”, разположен между Белгородска област на Русия и Сумска област на Украйна.
ПОСЛЕДНИЯТ ИЗВЪН КОРИДОР
От началото на войната в Украйна хиляди хора са избягали от окупираните от Русия райони по безброй маршрути. Сега, след почти две години, „коридорът“ е единствената им възможност да преминат директно в Украйна.
Позволено им е да се движат свободно през зони, контролирани от Русия, повечето вземат автобуси до коридора от домове в цялата страна: Запорожие и Херсон на югоизток, Донецк и Луганск на североизток и Крим, южният полуостров, който Русия анексира през 2014 г.
След като стигнат до коридора, те трябва да продължат пеша, минавайки през открита, безлесна ничия земя, бръмченето на артилерия и хленченето на дронове от близките битки, отекващи в техните уши. Те са предупредени преди да тръгнат, че никой няма да може да гарантира безопасността им, докато пресичат. Някои пътуват с деца или възрастни родители.
Докато пристигнат в Суми, те са изтощени, едва намират сили да носят малкото вещи, които са успели да грабнат, преди да избягат. И все пак за мнозина оставането в окупираните зони не е опция.
„Да останат там е равна смърт за тях“, каза Катерина Арисой, директор на неправителствената организация Плуритон, която създаде приют с доброволен персонал в Суми. „Те се борят заради мъчения, отвличания, убийства. Те просто не могат да останат там.”
МРАЧЕН И ОПАСЕН ЖИВОТ В ОКУПИРАНА УКРАЙНА
Цивилни в окупираните територии са задържани поради незначителни причини, като например говорене на украински или просто защото са млади мъже, според разследване Асошиейтед прес проведе по-рано тази година. Хиляди са държани без обвинение в руски затвори и райони на окупираните територии.
Правителството на Украйна изчислява, че поне 10 000 цивилни са задържани.
От двете страни на коридора бежанците са подложени на строги обиски и разпити. От руска страна някои, особено мъже, нямат право да преминават.
Много се страхуват и се съгласиха да говорят с медиите само при условие за анонимност. Анна отказа да предостави фамилията си от страх от последствия срещу роднини, които все още живеят в окупираната зона на нейната провинция.
„Те не ни смятат за хора“, казва Анна за руските войници.
Мнозина да бягат също са новите закони, които принуждават жителите на окупираните райони да придобият руско гражданство. В доклад на Лабораторията за хуманитарни изследвания към Училището по обществено здраве на Йейлския университет се казва, че те трябва да направят това до юли 2024 г. или могат да бъдат депортирани, включително в отдалечени райони на Русия.
В приюта онези, които са успели да избегнат издаването на руски паспорт, говорят с явна гордост. Никой не говори на глас за получаване.
ПОСТОЯНЕН ПОТОК ОТ БЕЖАНЦИ
Скоростта, с която хората пресичат коридора, зависи от времето и ситуацията на фронтовата линия. Напоследък, с постоянно понижаване на температурите преди зимата, средно 80-120 души се връщат дневно, каза Арисой. Тя каза, че най-високите числа са регистрирани след срутването на язовир Каховка в Южна Украйна по-рано тази година, когато около 200 души на ден бягаха.
Повече от 15 500 души са преминали през приюта на Плуритон от отварянето му през март, каза Арисой, самата бежанка, която е избягала от дома си в източния град Бахмут, след като той е превърнат в развалини и превзет от руснаци военни сили през май.
„Аз също загубих всичко. ... Познавам усещането, когато загубиш дома си, живота си, статуса си, когато станеш като нула”, каза тя.
ЕДНО ДЪЛГО ПЪТУВАНЕ ДО МЯСТО НАБЛИЗО
Преди войната 73-годишната Халина Сидорова напуска град Запорожие, където се намират нейните деца и внук, за да се грижи за възрастната си майка в село извън Полохи, друг град в провинция Запорожие, на около два часа път с кола.
По време на войната двете области бяха разделени от фронтова линия, която Сидорова не можеше да пресече, и тя внезапно се озова в окупирана територия, изолирана от роднините, които беше изоставила.
Сидорова взе решение. Малко преди смъртта на 93-годишната й майка тя й каза: „Мамо, когато си отидеш, ще остана тук до девет дни, ще дойда на гроба ти да се сбогувам и след това ще се прибера. „
Когато дойде времето, тя мълчаливо опакова нещата си, грабна бастун и се впусна в предизвикателното пътуване: цял ден пътуване с автобус през други окупирани територии и в Русия, където тръгна пеша по коридора.
Сидорова не каза на никого, че си тръгва.По време на трудното пътуване тя намери утеха в молитва.
„Прочетох молитвата през целия път ... през цялото пътуване, дори когато заспивах, продължих да чета“, каза тя, докато седеше в приюта в Суми.
Когато най-накрая се прибере у дома в град Запорожие, пътуването на Сидорова ще е изминало почти целия й кръг .
ПРОТИВОРЕЧНО РЕШЕНИЕ
Анна и нейният съпруг първоначално се съпротивляваха на напускането.
Но с течение на дните все повече руски войски започнаха да окупират празни къщи и гори, а ситуацията, която тя каза, стана „ужасяваща до сърцевината“.
През януари те засякоха брата на съпруга й, докато се прибираше от работа и го питаха откъде могат да вземат алкохол. Той им каза истината: Не знаеше. Когато се прибра вкъщи, двама въоръжени Руснаци дошли в къщата му и започнали да го бият с пушка в двора му, каза Анна.
Когато тя и съпругът й, който живеел срещу къщата на брата, изтичали да видят какво се случва, руснаците започнали стреляйки в краката им.
Тя каза, че един от тях насочил пушка към челото й и отбелязал: „Сега ще те убия.“
Руският войник редувал прицелването пистолет в гърдите й и стрелба по нея и краката на съпруга й, преди в крайна сметка да ги пусне. Зетят нямаше да бъде пощаден. Две седмици по-късно съпругът й щеше да е мъртъв.
Но беше до 10 месеца по-късно, на рождения ден на 10-годишния й внук, Анна най-накрая реши да замине.
Внукът беше избягал с дъщерята на Анна в Полша в първите дни на войната. Когато Анна се обади за да му честити рождения ден, той й каза: „Защо си там? Имаме нужда от теб.“
По-малко от седмица след обаждането тя си тръгна.
В момента, в който си тръгна, изпитваше носталгия по дома, липсваха й цветята, които беше посадила в двора си дома и малката ограда и пътеката, които беше построила със съпруга си.
„Винаги сме правили всичко заедно“, каза тя.
Когато влезе в коридора от руската страна, войниците изкрещя й „махай се от тук!“ и тя избухна в сълзи.
Пътуването не беше лесно. Времето беше студено и тя падна и нарани коленете си, докато влачеше няколко чанти, съдържащи оскъдните й вещи.
В приюта в Сумска област тя седи на по-ниска койка, главата й е облегната на ръба на леглото над нея.Пътуването й до Полша все още й предстои.
Измръзналите й ръце красят две брачни халки: Нейният отляво, а починалият й съпруг отдясно.
„Искам вече да се прибера вкъщи“, казва тя с треперещ глас.
___
Авторът на Асошиейтед прес Володимир Юрчук допринесе за този доклад.
___
Следете отразяването на AP за войната в Украйна: https://apnews.com/hub/russia-ukraine
